Милен

Какво правиш? Вървиш ли? Щастлив ли си?

Това са мислите на човек, намиращ се на кръстопът в живота си, търсещ, копнеещ, мечтаещ. Такъв беше и Милен. Той често стоеше до късно, гледайки звездите, търсейки отговорите. Щом клепачите му натежаваха, въздишаше тежко и заспиваше.

Милен беше 28-годишен мъж, но за разлика от другите на неговата възраст, детският му характер си проличаваше в хумора, в движенията и най-вече в живите му бадемови очи. Единственото нещо, което го застаряваше беше работата му. Мразеше работата си. Често му се беше случвало да удря по бюрото, докато никой не го гледа или да реди псувни, мърдайки безмълвно устните си. Първият сайт, който отваряше в офиса рано сутрин, беше един от многото електронни портали за обяви за работа. Гледаше обявите една след друга, но никога не пускаше автобиографията си. Получаваше добри пари, а имаше много задължения. Искаше му се да изтегли кредит, за да си купи кола. От малък винаги е искал кола. Дори си беше сложил колекционерска версия на „Астън Мартин” до личния си компютър вкъщи, за да си напомня за тази негова мечта.  

Телефонът звънна.

„Добър ден! Милен Иванов е на телефона. С какво мога да Ви бъда полезен?” : каза заучено той, усмихвайки се с крайчеца на устните си.

Ненавиждаше това, че трябва да се прави на някого друг, че трябва да е дружелюбно настроен и винаги усмихнат, когато в душата му има буря от въпроси и съмнения. Вътрешният му глас крещеше: „Искам да съм аз! Да правя това, което искам!” И тогава телефонът отново позвъняваше. 

Гледаше постоянно часовника и точно в 18:00 излизаше от офиса, задушаваше се в тази корпоративна дупка, където само връзкарите или напудрени жени с големи гърди се уреждаха на управленски позиции или пък на позиции, изискващи по-малко задължения и отговорности. 

Приятелите на Милен често го определяха като душата на компанията. Той беше винаги готов да разкаже нов виц или да украси стара история със завиден хумор. Но вътре в себе си той беше мрачен. Криейки своите мечти и съкровени желания, той все повече се затваряше. Щом ставаше въпрос за личния му живот, винаги сменяше умело темата със закачлива ирония- трик, който беше научил в една книга. 

Един ден по пътя за работа, намери на пътя лична карта. Емилия. Дълга руса коса, зелени очи. През целия ден в офиса мислеше само за това, как ще отиде до посочения адрес и ще върне документа. Усмихваше се при мисълта как Емилия в знак на благодарност ще го покани на кафе, как ще прекарат неделния следобед в разговори за детството и за щастливата случайност, събрала ги в това кафене. 

Замечтан, както винаги излезе в 18:00 от офиса и побърза да стигне до ул. Едисон 27. Замисли се, че този квартал е като че ли най-спокойният в София и идеален за семейство с деца. Почука на вратата. Показа се малка руса главичка и с меден глас изписука: „Тати го няма, мама е тук!”. Милен не успя да каже нищо на малкото момченце, тъй като майка му се появи веднага, бършейки ръцете си в кърпата. 

Той се усмихна и подаде картата безмълвно. Жената побърза да я хване в изненада, може би да се увери, че наистина е тя на тази снимка, макар че на живо изглеждаше много по-добре отколкото на документа. 

„Господине,  много Ви благодаря, че ми я върнахте! Със съпруга ми я търсихме къде ли не, вече се бяхме отчаяли” . 

Съпруг, дете, множествено число. Усмивката на Милен изчезна.

„Не мога да повярвам, че сте я намерили”-продължи Емилия. „Трябва да Ви се отблагодаря. Какво ще правите в неделя следобяд?” попита тя със светнали очи.

Милен беше мечтал за такова развитие на разговора, но при съвсем други обстоятелства. Отвърна, че е зает и че няма нужда от благодарности. Просто е изпълнил своя дълг на лоялен гражданин. Махна за довиждане и тръгна бързо. 

Гледайки небето, Милен търсеше отговори от звездите. 

„Какво правя? Щастлив ли съм? Как да продължа?”

Но отговорите така и не дойдоха.

Слънчево момиче

Павел остави книгата в скута си. Беше му приятно да чете, слушайки мелодията на капките дъжд, удрящи се монотонно  върху прозореца.  Стана му студено. Изправи се рязко, за да сложи дърва в камината, но му причерня. Опита се да се хване за стола, но той му се струваше толкова далеч.  Направи няколко крачки, олюля се и падна на пода. Съзнанието на Павел кръжеше ли кръжеше, искаше да избяга от тази черна дупка, която всмуква всяка една мисъл, всеки един спомен. Всеки кръг се преплиташе в друг.  И тогава я видя пред него. В нейната бяла дантелена  рокля. Косите й нежно падаха на раменете, усмивката огряваше лицето й като слънце, но не можеше да види очите й. Останаха замъглени. Павел се въртеше, искаше да види отново тези очи, които го караха да изтръпне и да забрави всичко около себе си. Виждаше я как бяга по пясъка, чуваше звънкия й смях.

„Настигни ме!” засмя се тя, а роклята й се намокри от плисъка на стъпките в солената вода.

Потънал в транс, Павел се затича, искаше да я усети поне още един път в ръцете си, да усети аромата на солената й кожа, да помилва изрусените от слънцето коси. Бягаше по нейните стъпки, сега осъзна всъщност колко малки бяха нейните стъпала. Това го радваше. „Този път ще се боря за теб” – викаше в съзнанието си Павел. Но колкото по-бързо тичаше, толкова по-бързо се отдалечаваше и тя. Сля се с ослепителните лъчи на слънцето. Изчезна като морската пяна, докоснала се до мокрия пясък. 

Стреснат Павел се събуди, студена пот изби цялото му тяло. Често сънуваше този сън, но този път сякаш мечтата се беше сляла с реалността. 

Той отново затвори очи...

Водата има памет

Подхвърлях си едно малко камъче от ръка в ръка, докато гледах водата. Разговарях с нея. Разказвах й за теб. Сълзите ми се сляха с водната шир. Вълните се блъскаха в скалите. Нарисувах с камъчето сърчице върху пясъка с надеждата, че когато любовта е нарисувана върху нещо трайно и стабилно като земята, то ще остане завинаги. Погледнах го с трепет и тогава видях как вълните го отмиват. Сякаш гледах как сълзите се сливат с любовта. Вълните знаеха, че тази любов няма да трае дълго.

Моето "attraversiamo"

Стоях на светофара на „Понте Векио”, чакайки зелената светлина. Червеното, зеленото и жълтото се смесваха, не подозирах, че може да има такава комбинация от цветове. Сведох главата си, сякаш чакайки примирено да дойде и моят ред. Тогава малките капчици намокриха асфалта. 

„Оставих следите си и тук.” – помислих си.

Виждах малкия размер обувки на стилните италианки и идеално лъснатите мъжки. Фиорентинските кожи водеха ожесточени дискусии на гръмогласния си език. Напрягах се да хвана някоя друга дума, но не исках да чета по устните им. Това означаваше, че съм готова да продължа напред. 

Тогава прехвърча лист от вестник, залепи се за крака ми. Опитваше се упорито да ме бутне. Гледах как краищата му се допираха едно в друго, издавайки един от любимите ми звуци. Глъчката от красиви италиански звуци затихна, слушах само листа. Сетих се за жената на Семинарията, която продава вестници насредата на плътното. Вестници, които представяха нея, а не тя - самата себе си. При -5 градуса тя накуцваше с малкото си бастунче между агресивните шофьори, белите й коси се поклащаха от вятъра, но нищо не поклащаше самата нея. Колкото и състрадание да предизвикаше тази гледка, тя ме изпълваше и с добрина, с мотивация. Исках да сляза веднага от автобуса, да изкупя всички вестници, за да може да  се прибере вкъщи на топло. Тя не стоеше на мантинелата в чакане работния ден да свърши, а се бореше за този ден. Виждах силата в очите й. Искаше ми се тази сила да я има и в моите очи. 

Взех вестничето и направих моето “attraversiamo”.

Лицето може да почака

Събудих се с болка в гърдите, но не от онази болка,  която сякаш те пронизва с нож, а от онази тъпата болка, която знаеш, че все някога ще мине.  Стоях с ръце на очите си сигурно около половин час. Притисках силно клепачите си, за да накарам съзнанието ми да заспи отново.  Не исках така да свършва. Върнах се в съня, припомних си... Бягах през гората в снежните преспи.  Усещах, че някой ме гонеше. Всеки път когато се обърнех, усещах тежко дишане, някой се криеше в гората. Снегът хруптеше под стъпките ми. Пулсът ми беше учестен. Не чувах нищо освен кръвта в ушите ми . Подхлъзнах се, понечих да се изправя, но не можех. Той ме застигна, подаде ми ръка. Втрещена се провлачих по земята, ръцете ми бяха измръзнали, покрити с рани. Разрових с пръсти земята и хвърлих купчина камъни и клонки в лицето му. Лице, което ми се стори познато.

„Колин, ставай, закуската е готова” – извика брат ми от съседната стая!

Не помръднах. Не пожелах  да стана. Исках да видя това лице. Исках да позная кое е.

Завих се през глава, направих малко процепче в юргана, през което да мога да дишам и се върнах там...

Пак тръгнах да бягам, но нямаше къде да се скрия. Наоколо имаше само дървета, нямаше помен от жива душа, към която да изтичам за помощ. Колкото по-бързо бягах, толкова и по-голямо беше желанието ми да видя лицето му. Тази вътрешна драма ми пречеше да мисля трезво. Как може да бягам от някого и в същото време да искам да видя лицето му, така че да го разгледам, така че да мога да открия белезите на живота му. И как може да си мисля за тези неща, докато бягам, за да се спася?

По едно време се обърнах да видя дали е все още зад мен. Той стоеше като призрак между дърветата- неподвижен. Сред  снежната покривка се открояваха черните му дрехи.  Красота. Възприятията ми се объркаха. Снегът ли беше нежен и мек или самия той правеше гледката така очарователна.

Нямаше движение. Стояхме и се гледахме от разстояние. Топлите пари излизащи от устата ми започнаха да секват,  сърцето ми се успокои.  Разстоянието ни правеше така близки, така спокойни.

На вратата се почука..

„Хайде де, докога да те чакаме?” – този път извика майка ми.

Време беше да ставам.

„Лицето може да почака”- помислих си..