Като всеки понеделник закъснявах за работа и
набегом излязох от вкъщи, за да хвана последния автобус. По пътя минах покрай
близкото училище, където деца се бяха наредили на опашка пред лафката. Но всъщност трудно могат да се определят като
„деца”. Момичетата, със засрамващо къси поли, с кървясали от силния си грим очи
и изгорени от пресите коси, чакаха да си купят цигари и кафе. А момчетата ,със
смъкнати дънки, псуваха на висок глас и сравняваха кой смартфон е по-готин от
другия.
И тук се попитах аз, дали всичко се е случвало
по същия начин и преди. Представям си баба Пенка, която си слага кожен панталон
и леопардов потник, за да отиде на училище, където задължително изпушва цяла
кутия цигари, без което не би могла да започне часовете. Или пък дядо Стоян,
който пристига на училище със закъснение, защото Мерцедесът С-класа е попаднал
в задръстване.
А всъщност баба Пенка е привличала вниманието
с току-що набрана китка, вчесана в косата, а дядо Стоян е бягал от едното село
до другото, за да може да я види преди слънцето да изгрее. Тяхната любов се е
зародила в чалготека, наречена „седянка”, където дядо Стоян вместо популярните
в днешно време завидни танцови умения,още известни като „holding the wall”, е водил
хорото, намигвайки на баба Пенка от
другия край. Там вместо „На две големи
мой ли си?”, се е пяло:
„Ке се престоря на сокол-пиле
И пак при тебе ке дойда
Гора ке прелитна, пак при тебе ке дойда
Вечно твоя ке бида”
Изпуснах автобуса. Реших да напусна работа. Ще
стана министър на образованието и ще въведа задължителни униформи в училище –
български народни носии и задължително изучаване на български народни песни и
танци.
Хайде
сега да друснем едно хорце.
