събота, 17 декември 2011 г.

Don’t wait until it’s too late to tell someone how much you love, how much you care. Because when they’re gone, no matter how loud you shout and cry, they won’t hear you anymore.



Болката е толкова голяма, като острие пробожда всяка част от тялото ми, загнездила се е като желязно топче в гърлото ми. Не мога да преглътна, сякаш се боря за последния си дъх живот. Воплите са сухи, очите мокри. Не мислех, че сърцето ми ще бъде захвърлено в боклука. Не мислех, че ще трябва да го вадя от там, за да го забърша с кърпичка, пропита от сълзи и черни отпечатъци от спирала. Държа го в ръцете си и се опитвам да го успокоя, че всичко ще е наред, а то продължава да плаче.

С треперещи пръсти го погалих и попитах „Какво има, миличко?” . То не отговори.

„Върни се, миличко? Стани отново такова, каквото беше!”.  То не помръдна.

Нямаше смисъл да го викам. Отдавна беше изхабено в желанието си да накара всички около него да се усмихват. Това и искаше то – усмивки около себе си. А сега, изгубило надежда и всякакви допирни точки с хората, за които тлееше, се остави да бъде заривано с купчина боклуци. Потъваше в бездънна яма, от която нямаше връщане назад. Колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова повече нечистотии и боклуци се изсипваха отгоре му. Различни идеи му идваха на ум: строеше стълби от човешкия егоизъм, въжета от човешката нехайност. Но в крайна сметка те не помогнаха на сърцето да се изкачи, точно обратното, само му пречеха. Опитвайки се да се изкачи, стъпалата се чупеха едно след друго. Сърцето падаше, изтръпваше, свиваше се, ридаше, но не се предаде. Въжетата се оплитаха около него, опитваха се да го удушат; сърцето не можеше да си поеме дъх, дишанията му се забавяха, припадаше, искаше да умре, да избяга от този ад, да се върне отново там, където трептеше с всяка крачка.

Знаеше, че няма да се измъкне скоро, но го крепеше надеждата, че някой ден някой ще протегне ръка, така както аз се опитах да протегна към него и ще го приюти завинаги.