Моето "attraversiamo"

Стоях на светофара на „Понте Векио”, чакайки зелената светлина. Червеното, зеленото и жълтото се смесваха, не подозирах, че може да има такава комбинация от цветове. Сведох главата си, сякаш чакайки примирено да дойде и моят ред. Тогава малките капчици намокриха асфалта. 

„Оставих следите си и тук.” – помислих си.

Виждах малкия размер обувки на стилните италианки и идеално лъснатите мъжки. Фиорентинските кожи водеха ожесточени дискусии на гръмогласния си език. Напрягах се да хвана някоя друга дума, но не исках да чета по устните им. Това означаваше, че съм готова да продължа напред. 

Тогава прехвърча лист от вестник, залепи се за крака ми. Опитваше се упорито да ме бутне. Гледах как краищата му се допираха едно в друго, издавайки един от любимите ми звуци. Глъчката от красиви италиански звуци затихна, слушах само листа. Сетих се за жената на Семинарията, която продава вестници насредата на плътното. Вестници, които представяха нея, а не тя - самата себе си. При -5 градуса тя накуцваше с малкото си бастунче между агресивните шофьори, белите й коси се поклащаха от вятъра, но нищо не поклащаше самата нея. Колкото и състрадание да предизвикаше тази гледка, тя ме изпълваше и с добрина, с мотивация. Исках да сляза веднага от автобуса, да изкупя всички вестници, за да може да  се прибере вкъщи на топло. Тя не стоеше на мантинелата в чакане работния ден да свърши, а се бореше за този ден. Виждах силата в очите й. Искаше ми се тази сила да я има и в моите очи. 

Взех вестничето и направих моето “attraversiamo”.