Ето и какво написах по темата:
„В облаците“
„Калино, стегни се! Днес няма да се притесняваш” си казах наум, преди да се отлепя от пухкавите завивки. Е, трябваха ми няколко снуза и един шамар, но в крайна сметка станах. Бре, от кога съм станала толкова силна, чак ме заболя главата...
Със ставането ме осени и невероятната мисъл, че е понеделник. Набързо превъртях в главата си какво ще видя днес във фейса – пухкаво зайче в чаша с надпис „Отново е понеделник! Станахте ли сладурковци?” (нима на зайчето му пука кой ден сме днес?), след това ще видя филтрирана в инстаграм снимка на чаша кафе с цитат на Паоло Куелю и за капак танцуващо бебе.
Още една причина да изпия минимум 2 кафета. При Живко. Всъщност истинското му име е Евгени, но това е таен код с приятелките ми. И винаги се притеснявам, че ще му объркам името, като се запознаем един ден...Ето и от какво идва притеснението ми.
На абитуриентската на бившия ми приятел, естествено няма как всички роднини до пето коляно + последният от Горно Оряхово да затвори вратата, да се запознаят с теб.
„Аууу, ти ли си Калина?” изписуква с металически глас зълвата на балдъзата на свекървата на сестрата на Радо (бившия ми приятел).
„Да, да, аз съм. Приятно ми е да се запознаем” – казах и побързах да отместя поглед, видимо притеснена. Но явно това не беше достатъчно. Почувствах се като на интервю за работа, ама грешната – колко декара земя имат вашите, ама близо ли сте до морето?
И така до полегнала осмица.
В хаоса от ръкостискания и прегръдки, към мен се приближи познато лице, братовчедът на Радо - Методи и ми подаде ръка , сиреч да се запознаем. Познато, познато, колко пък да ми е познато? Лайквала съм му снимки у фейса, без да ми е приятел.
Сърдечно му здрависах ръката и извиках ала Хълк стайл:
„Приятно ми е. Аз съм Методи.”
Радо веднага се озадачи с кого всъщност е дошъл той на абитуриентската си, подозирайки скрита транссексуалност, въпреки роклята ми. Бялата рокля. Бялата рокля с петно от торта. Абе, мани. Подозирам, че ми е бивш приятел или заради пола ми в кавички или заради петното на роклята.
Срам. Истинският Методи обаче се зарадва да срещне свой адаш на това събитие. За разлика от роднините. Явно не минах теста.
И ето ме сега. Отивам на работа, но първо ще се отбия при Живко за едно кафе. Наум си повтарях какво ще му кажа, като се видим. Така правех и в часовете по български език и литература. И учителят, като ловджийско куче, помирисваше страха и ме уцелваше право в десетката... Няколко пъти. От устата ми започваха да излизат някакви звуци, наподобяващи простреляно птиче или по-скоро крава. От това се опасявах и сега.
„Добро утро! Какво ще бъде днес?” звънко попита Евгени.
И ето, помислих си, сега е моят момент. И ме хвана сценичната треска, започнах да треперя, все едно е минус 25 градуса, като през това време се изпотих. Странна работа. Още малко и щях да пусна лига.
Да, и тогава видях, че не говори на мен. С пустия ми ръст не се виждах от витрината. Ама майка ми винаги ме успокояваше, че хубавите парфюми са в малки опаковки и че високите жени били, за да закачат пердетата вместо мъжете. Ама тази мисъл не ме грееше особено в момента. Та, ето я пак треската. Заподскачах като великденски заек, за да ме види. Простреляното птиче се обади в мен, но прозвучах като крава.
„Амииии, едно кафееее, ако можи.” (защо го каза с мек акцент, бе? Стегни се малко, бе!”)
И Живко ми се усмихна, така както може само един Евгени.
Чувствах се обнадеждена и добавих:
„В картофена чаша, ако може.”
Дам. Картофена. Това казах. Да.
Подаде ми картонената чаша, като наблегна на факта, че следващия път ще дълбае картофи, все пак клиентът винаги имал право.
„Да, по-зле не можеше да стане.” Помислих си аз, когато отворих портмонето си наобратно и се изля река от жълти стотинки. Всеки в кафенето си помисли, че е спечелил от рулетка.
Рицарят Живко на белия си кон дойде да ми помогне да ги съберем , като отбеляза, че стотинките могат да ми стигнат да си купя апартамент. Дори два.
Сипах си черен пипер вместо канела в бързината и си тръгнах.
И така до следващия път.
Няма коментари:
Публикуване на коментар