Март месец, казват хората, е месецът, в който
всичко се възражда за нов живот – цветята, дърветата, хората, които все
по-често излизат от прашните жилища, за да вдишат аромата на живота.
Като
дете имах от онези пъстрите топки с цветовете на дъгата. Беше ми приятно просто
да я държа и да усещам аромата от следите на току-що окосена трева по нея.
Обичах да гледам как цветовете се преплитат в едно. Но с времето като че ли все
по-рядко забелязвах хармонията на цветовете. Често топката беше намокрена, кална, а понякога
дори забравях, че я имам. Докато един ден не я загубих.
С часове я търсих, припомнях си хубавите ни
моменти заедно, как с нетърпение чаках да свършат часовете в училище само, за
да си поиграя с нея. Хълцайки в тихо ридание се обвинявах за своето нехайство и
се връщах в последния момент, когато я ритнах в градината на съседите.
Топката остана един спомен... един фейсбук
профил на починал човек, към който често се връщах, връщам се и до днес, за да
мога да опитам от горчиво-сладкия момент
на съществуването. За да я видя отново, усмихвайки ми се от градината, чакайки
погледите ни да се срещнат. За да й кажа, колко много държа на нея, да й благодаря
за това, на което ме е научила.
Кадрите се преплитат един в друг, губя
представа за случващото се около мен, реалност и спомен се смесват, докато не
намерят тих покой в един синхрон, където са щастливи тук и сега и не съществува
утрешен ден, не съществува ден, който може да е последен.
Във филмите главният герой винаги намира
решение на проблем, винаги доброто побеждава злото, той е готов да продаде
душата си, за да спаси някого близък. Това го има само по филмите. Досега никой
не е изскочил с предложение да си продам душата или да премина през девет
планини в десета, само и само желанието ми да се сбъдне.
„Иронията
не е моя. Иронията е на Живота, на нашата човешка Съдба, на този Свят.” –
усмихна ми се топката от градината на съседите. Там беше намерила своето място.
