Това го има само по филмите

Март месец, казват хората, е месецът, в който всичко се възражда за нов живот – цветята, дърветата, хората, които все по-често излизат от прашните жилища, за да вдишат аромата на живота.

Като дете имах от онези пъстрите топки с цветовете на дъгата. Беше ми приятно просто да я държа и да усещам аромата от следите на току-що окосена трева по нея. Обичах да гледам как цветовете се преплитат в едно. Но с времето като че ли все по-рядко забелязвах хармонията на цветовете. Често  топката беше намокрена, кална, а понякога дори забравях, че я имам. Докато един ден не я загубих.

С часове я търсих, припомнях си хубавите ни моменти заедно, как с нетърпение чаках да свършат часовете в училище само, за да си поиграя с нея. Хълцайки в тихо ридание се обвинявах за своето нехайство и се връщах в последния момент, когато я ритнах в градината на съседите.

Топката остана един спомен... един фейсбук профил на починал човек, към който често се връщах, връщам се и до днес, за да мога да опитам от горчиво-сладкия  момент на съществуването. За да я видя отново, усмихвайки ми се от градината, чакайки погледите ни да се срещнат. За да й кажа, колко много държа на нея, да й благодаря за това, на което ме е научила.

Кадрите се преплитат един в друг, губя представа за случващото се около мен, реалност и спомен се смесват, докато не намерят тих покой в един синхрон, където са щастливи тук и сега и не съществува утрешен ден, не съществува ден, който може да е последен.

Във филмите главният герой винаги намира решение на проблем, винаги доброто побеждава злото, той е готов да продаде душата си, за да спаси някого близък. Това го има само по филмите. Досега никой не е изскочил с предложение да си продам душата или да премина през девет планини в десета, само и само желанието ми да се сбъдне. 

 „Иронията не е моя. Иронията е на Живота, на нашата човешка Съдба, на този Свят.” – усмихна ми се топката от градината на съседите. Там беше намерила своето място.