Тази вечер никой не огласяваше звездното небе, щурците сякаш се страхуваха от приближаващия мъж. Единственият звук идваше от ронещата се пръст след стъпките му. Със сетни сили Виктор се опитваше да движи краката си с надежда да види от близо блещукащите фенери пред вратите на заспалия вече град. В бързината не виждаше нищо друго освен осветения от лунната светлина път. Задъхан, той спря за миг да си почине, извади с треперещи пръсти бяла дантелена кърпичка от джоба си. Понечи да избърши потта от лицето си, но в последния момент зърна изсъхналата кръв по инициалите М.Ф. Сърцето му започна да бие учестено, студена пот го изби по цялото тяло. Погледна часовника си, не оставаше много време. Скоро щеше да се съмне и всички щяха да разберат .
Приятелите на Виктор го знаеха като душата на компанията, говореше много, прекъсваше другите, за да разкаже поредната си забавна случка, къде вярна, къде измислена. Вниманието винаги беше върху него. Но тази вечер беше непривично мълчалив, гледаше само в чашата шнапс и от време на време отместваше погледа си към вратата.
„Очакваш ли някого, Фаркас?” попита го Петер, като подаде чашата си за наздраве.
„Да” отвърна той, след което изпи шнапса на екс. Барманът веднага напълни шота за следващата глътка.
„И кого? Всички сме тук както обикновено” изсмя се Петер, поглеждайки другите за подкрепа.
„Себе си.”
Виктор стисна чашата си силно, за да не покаже признак на емоция по лицето си. Това би могло да насочи разговора в друга посока. Но те знаеха.
„Фаркас, добре ли сте с жената, изглеждаш угрижен? „ запита Балаз
Чашата започна да трепери в ръцете му. Изпи я отново на един дъх. Тръгна си, без да каже нищо.
„И той знае”- помислиха си те.
Вкъщи Марион тъкмо нареждаше масата за вечеря. Тя се сепна, когато Виктор тръшна вратата след себе си. От уплаха чиниите се счупиха в краката й. Той се приближи към нея, хвана я рязко за ръката, погледна дълбоко в сините й очи. Очите, които отдавна не е виждал да се усмихват.
„Дали той кара очите й да искрят?”. Ръката й посиня.
Тя опита да се отдръпне, но той още по-силно я притисна към себе си.
Хвана дланите й с ръце, така нежни, така гладки, така женствени.
„Дали тя го докосва всеотдайно? Дали той целува ръцете й? „
Блъсна я в стената, тя изстена от болка и се присви в ъгъла.
„Но какво правиш, Виктор? Пиян си! Не виждаш ли, че ме боли?”
Фаркас приседна до нея, очите му бяха пълни с болка и гняв. Застана до нея, понечи да я целуне по нежното й деколте, но се спря. „Навярно той я е целувал там. Навярно той с целувки е описвал всяка една частица от жадното й тяло”
Виктор беше в плен от една красота, чийто блясък искреше за някого друг. Какво правеше тогава тук?
Обичаше я, но сърцето му вече не можеше да чувства същото, почувства се като камък, изгубил живота в себе си. Камък, захвърлен сред останалите. Искаше да се скрие, да изчезне в мъглата от лъжи и разочарования.
Избърса прахта от панталоните си. Остави я да лежи на мръсния дъсчен под. Тя плачеше без глас. Сълзите се стичаха по нежните й скули. Подсуши ги с кърпичката си и седна спокойно на стола. Скърцането му беше огледало на смразяващата болка, която сърцето й изпитваше.
„Не искам да те виждам повече” чуваше в главата си. Не можеше да прогони думите, те трептяха като ехо след всяка една мисъл. Погледна ножа пред себе си. Помисли за децата, които нямаше да има. Помисли за прашните спомени с Виктор. Оплетени в паяжините на ръждясалите чувства тя искаше само едно. Край.
Дишането й се забави. Очите й се затвориха.
Тази вечер никой не огласяваше звездното небе, щурците сякаш се страхуваха от приближаващия мъж. Единственият звук идваше от ронещата се пръст след стъпките му. Със сетни сили Виктор се опитваше да движи краката си с надежда да види от близо блещукащите фенери пред вратите на заспалия вече град. В бързината не виждаше нищо друго освен осветения от лунната светлина път. Задъхан, той спря за миг да си почине, извади с треперещи пръсти бяла дантелена кърпичка от джоба си. Понечи да избърши потта от лицето си, но в последния момент зърна изсъхналата кръв по инициалите М.Ф. Сърцето му започна да бие учестено, студена пот го изби по цялото тяло. Погледна часовника си, не оставаше много време. Скоро щеше да се съмне и всички щяха да разберат . Всички щяха да разберат, че той беше убил светлината на живота си. Че капките кръв не са изсъхнали, а те текат от ръцете му, от устните му, от очите му. А и той вече знаеше, че истински жив се е чувстал тогава, когато е имало повод сърцето му да тръпне.
