Из "Ще се нарека Гантенбайн" на Макс Фриш (1)

"Писмата ви, когато сте разделени почти ви плашат, ощастливяват вас самите, понеже пишете с порой от забравени слова, на език, от който сте отвикнали. Телефонирате от хотелска стая с пусто двойно легло, без да жалите разходите, от Лондон или от Хамбург, или от Силс, за да си побъбрите посред нощ, настойчиви от любов. Тогава още веднъж чувате изчезналите си в миналото гласове, тогава се разтрепервате. До срещата у дома. Онова, което остава, е привързаността, тихата и дълбока, почти нерушима привързаност. Нима това е нищо? Вече сте преодолели почти всичко, с изключение на края, за вас не е новост, че единият от двама ви побягва в нощта, че ядът ще стихне, че няма полза да мълчите два дни, вие сте двойка, свободна по всяко време, но двойка. Нищо не може да се промени. Понякога мисълта: откъде накъде точно ти? Търсите други мъже, други жени. Търсите нещо малко или всичко. Само че няма да изживеете по-бурна любов от вашата преди време, най-много същата. А дали е била бурна? За това не разговаряте. За да пощадите нежно настоящето. Или разговаряте с упрек, погрешен както всеки упрек, отправен към живота. Кой има вина за навика? (...)Как да се примирите с факта, че се разбирате тъй добре, все по-добре, тъй безполово, сякаш вече не сте, погледнато чисто физически, мъж и жена? И тук издирвате причина за ревност. Без нея, о, Боже мой, убийственото ви другарство би било съвършено(...) изневяра, отдавна загубила давност, прокълната с болка, после естествено оправдание, нейното или неговото име се пази в мълчание като светиня, произнася се само в извънредни разговори(..), за да не се износи както любовта в телата ви.(..) Вие сте живи хора, излагате възгледите си, ала познавате телата си, както се познават собствените мебели, и ето, че си лягате, защото пак е станало два часът, а утре е тежък ден.  "Сега" не е вашето "сега", а вашето "винаги". Изблици има, нежни, но един от двама ви е уморен или зает с мисли, които имат значение само сега, пък нали телата ви са винаги тук. (..) Копнеете: не един за друг, та нали сте налице, копнеете за излзиане извън пределите на другия, но съвместно."

Из "Ще се нарека Гантенбайн" на Макс Фриш

"Представям си:

Десет години...

Представям си:

Ето тук значи лежите, двойка с мъртви за любов тела , всяка нощ в общата стая, с изключение на кратките пътувания както сега. Ето тук значи живеете(...) Тук понякога изпитвате копнеж. Никой от вас няма по-близък човек,не, даже в спомените; даже в надеждите, Може ли двама души да са свързани по-тясно от вас? Не може. Ала понякога изпитвате копнеж. По какво? Тук изтръпвате. От какво всъщност? Тук изживявате безкрайно-бързите години в любов, като двойка, нежна, без да го показвате пред гостите, понеже вие наистина сте нежни, наистина сте двойка с две мъртви за любов тела, които вече рядко се търсят едно друго. Само след пътуване например, след раздяла по време на някой конгрес, се случва да се прегърнете посред бял ден, веднага след пристигането, преди да се разопаковат куфарите и да се разкаже най-необходимото. Какво значение, че е имало други! Това освежава, но не си струва да го признаеш. Тук още веднъж, както навремето, прекарвате ден без часове, по халати и с грамофонни плочи. После отново неусетно замиране на всяко любопитство и от двете страни, неизречено и едва забележимо; само замаскирано зад изискванията на деня."