Излязох от вкъщи
набързо. За пореден път закъснявах за лекция.
„Добро
утро!”:усмихнах се на съседката и придържах входната врата, за да може да
излезе.
Призрак сякаш мина през нея, като нейна сянка излязох и аз. Ако напиша
„недочаках отговора й, защото бързах прекалено много”, няма да е вярно.
Достатъчно дълго време вървяхме заедно, за да може да повтори папагалски казаните от мен думи. В сравенение
с всички отговори, които даваме през целия си живот, мисля, че този се счита за
един от най-лесните. Но явно грешах.
Както и да е. „Може да не е в добро настроение. Случва се.”(помислих
си). Докато прекосявах парка, свежият
въздух и мириса на прясно окосена трева , бяха достатъчни, за да ме върнат към
безгрижното настроение.
Автобусна спирка.
Номер 72.
Перфорирам си
билетче, не сядам, въпреки че има много празни места. („На следващите спирки ще
се качат възрастни хора, нека да седнат те. Аз цял ден ще седя в
университета.”). Доста често като съм пътувала с автобус, съм си правила
аналогия с живота. Маршрутът на автобусa
е с начало и край, както и животът. На всяка спирка от живота се качват много
хора и също толкова слизат. Качилите се са хората- авантюристи, тези които
търсят нещо ново в живота, предизвикателство, адреналин-може би нова работа,
нова любов, защо не и нов живот? В повечето случаи отчаянието е предпоставка за
авантюризъм .Слизащите са привидно доволни от
живота си хора, които следват
една и съща рутина всяка една минута, всеки един час, всеки един ден.
Пътниците-идват и си отиват. Всеки ден умират много хора и също толкова се
раждат, понякога непропорционално(ако се уповаваме на вечерните емисии новини),
затова съм склонна да вярвам, че наистина има отрицателен прираст, но ако съдим
по това, че автобусите са винаги пълни, би трябвало раждаемостта да е много над
задоволителното. В този ред на мисли китайците ряпа да ядат. Хм.. грешка...месо да ядат. Но има и друго
ниво на анализ, както написах.. спирките са просто решенията, които правим,
докато животът си тече, ние избираме кога да слезем и кога сме готови да се
качим отново. Лакът в ребрата, последван от удар в главата, секнаха мислите ми.
Бързайки към
университета, нямаше как да не забележа врявата на една от детските площадки
наблизо. Повърхностно описание: 4 момчета на видимо 10,11 години, топка
захвърлена в пясъчника, джиесем-марка неизвестна. Врявата беше толкова силна, че чак
заглушаваше звука от слушалките на телефона ми Сони Ериксон(не че се хваля, но
наистина си заслушава да си купиш такъв телефон, само заради баса, който с
всеки удар ме кара да мигам, пуснат ли песен по радиото, която толкова ми
харесва, че усилвам волумето на мах). И ето на това казвам контраст: БТР-Хей
момиче от едната страна, Илиян-Тупалка от другата. По принцип като видя момчета с топка,
единствената асоциация, която си правя е футбол, но от този момент всичко се промени-четирите
момчета въртяха бясни гюбеци, щракайки с пръсти в ритъма на „Дай ги, дай ги
само да ги видя”. Само не разбрах какво трябваше да си дадат, хвърляйки си
палави погледи един на друг. Може би щях да разбера, ако не си бях сложила отново слушалките. Но понякога е
по-лесно да не обръщаш внимание на случващото се около теб и се прехвърлиш в
свят, изпълнен с красота: красота на думите, красота на мелодията, красота на
чувствата:
„Помниш ли
старата върба
там откривахме
света
а мечтите ни
изглеждаха реални
Твоят ден сега е
уморен
погледът ти е
така студен
вярата стопи се в
забрава”
Явно единствените
ми по-фрапантни срещи с културата са били в градския транспорт...та ето, какво
стана на връщане:
Автобусна
спирка.Номер 72.
Последната врата.
Изумена. Потресена. Шокирана. Не съществуват такива думи, които да опишат какво
почувствах, когато видях мъж, клошар, легнал до вратата с бутилка водка(марка
отново неизвестна поради факта, че беше в такава от минерална вода. Изпаренията
бяха толкова силни, че стигаха до задната врата. Беше жалко.
Всеки път се будеше, щом вратата се отвори и го блъсне в хълбока или в
крака. Опитваше се да фокусира лицето, което му викаше или му се смееше. Но без
особен успех. Отчаян, отново надигаше бутилката, за да изгуби тотално всички
свои сетива. Това, което допълни покъртителната гледка бяха няколко тинейджъра,
които поради някакъв инстинкт да съхранят детското в себе си, решиха да си
играят на прескочи кобила с него. Тук исках да се въздържа от личен коментар,
но е невъзможно. На хората винаги им е по-лесно да си играят с по-слабите, да
им се подиграват, да ги унижават, да ги карат да страдат, за да могат поне за
малко да се почувстват като победители в живота. И ето, че този момент за
пътниците в автобуса дойде и всички се възползваха от него. Аз отново сложих
слушалките, не исках да чувам нищо, не исках да виждам нищо. Просто понякога е
по-лесно да бъдеш сляп и глух или да се преструваш на такъв.(Романът на Макс Фриш
„Ще се нарека Гантенбайн” може да каже много повече по тази тема). И все пак
все още не искам да изгубя вярата си в хората, вярата, че дълбоко в тях е
заложена добротата, силата да променят света. Всички говорят как искат промяна,
но това няма как да стане, ако всеки индивидуално не започне да променя себе
си.
Неочаквано,
съседката, спомената по-горе, ми придържаше търпеливо вратата на входа на
блока. Широка усмивка грееше на лицето й. Помислих, че е спечелила от тотото,
но е прекалено тривиален израз, така че всъщност първото, което ми дойде на ум,
беше : „Сигурно нито една кола не я е изпръскала днес”, което си е чисто чудо в
София и предпоставка за искрена радост. Даже искаше да разбере нещо повече за
мен, как ми е минал денят, дали не искам от курабийките, които е купила за мъжа
си, макар че домашно приготвените от нея се топят в устата както снежинките при
допира им с топлата земя. Представях си
бисквитките на мама с коледен вкус и чаша горещо какао. Няма нищо по-хубаво от
това.
Ето такъв исках
да бъде краят на моя ден, сгряваща усмивка от съседката и сърдечни думи, за да
се убедя наистина, че оптимистът в хората не бива убиван всеки ден. За жалост,
просто си отворих вратата сама, вместо курабийки получих няколко разочарования
от сблъсъка на мечтите с реалността.„Стоварих” се в леглото толкова силно,
колкото културата ме беше натоварила през целия ден и единственото, което ми
оставаше беше да „разтоваря” с хубава музика и отново усмивката беше на лицето
ми. Така приключва един ден от живота на оптимиста.
