Вечност

„-Спиш ли?”-прошепнах аз със сподавен глас, заглушен от шума на минаващия край прозореца  автомобил. Не дочаках отговор и с лекотата на малко дете пристъпих бавно, приближих тихо твоето легло със свиваща сърцето ми тревога, да не би да те събудя и в същото време с надеждата, ти да си будна. В този миг пред лицето ми се появиха две звезди..” Странно-помислих си-а не гледам небето”. Присвих очи, за да видя техния малък огнен спектакъл, но уви...ти мигна.

„Будна съм!”-извика ти с усмивка, която накара тихото лунносребърно небе  да затрепти от почуда. Тогава взех ръката ти, уплашена и същевременно изненадана ти ме следваше, без да промълвиш и дума, а аз долавях и усещах стъпките ти, силата, с която стискаше ръката ми. Исках да се обърна и да попитам: „Страхуваш ли се? Вярваш ли в мен?”, но гласът ми се задави в гърлото и в този момент пак чух стъпките ти. О, аз никога няма да забравя тези стъпки, така сигурни, така устремени, така вярващи. Такива са били винаги, когато си до мен. Без значение къде те водя, без значение ти къде ме водиш, такива са и моите.

„Пристигнахме!”

„Та ние сме до прозореца?”

„Точно тук трябваше да дойдем.”

„Имах чувството, че вървим цяла вечност”

„Вечност е това, което ще видиш сега.”

Още държейки ръката ти в моята, промушихме любопитните си главички през прозореца, жадно впили поглед във величествената красота на Луната. Ние ли гледахме Луната или тя нас? Не успяхме да отговорим на този въпрос и отново се загледахме в пламтящото небе. Сред пъстрия килим от звезди, пръснати безразборно из небесната шир, се открояваха две мънички звезди, сякаш залепени една до друга. Винаги заедно, техният блясък беше по-ярък от този на останалите. Две звезди, аз и ти..

„Ето това е вечност.”

***

„Знаеш ли, интересно е, че след толкова много години, спомените вместо да бягат от паметта ни, се появяват ненадейно като свежа утринна роса след мрачна дъждовна нощ. Така, както пеперудата пърха от цвят на цвят в търсене на по-добрия аромат, такива са и нашите спомени, един от друг по-красиви... И след първия следва още един, след това друг, спомени и преживявания, носещи едноврменно радост и носталгия по изминалите дни.”-казвайки тези думи, усетих тежестта на ръката си върху дървения стол, отместих го и приседнах до теб. Върху лицето ти се четяха годините, върху моето също, но очите ти бяха все същите, онзи светъл буден блясък в тях не беше изчезнал и до днес.

В разкази за детството, училищните години, вече забравените любовни мъки и трепети, за семейството и децата преминаваха дните ни. А всяка нощ компания ни правеха нашите стари приятели. Годините не бяха сложили грозния си отпечатък върху тях. Все толкова красиви, все толкова ярки,  те ни гледаха, заслушани внимателно в нашите истории, и от време на време почукваха по стъклото на прозореца, сякаш да ни напомнят, че не са ни забравили. Две звезди, аз и ти...

„Ето това е вечност.”

На В.А.

09.05.2008