Don’t wait until it’s too late to tell someone how much you love, how much you care. Because when they’re gone, no matter how loud you shout and cry, they won’t hear you anymore.

Болката е толкова голяма, като острие пробожда всяка част от тялото ми, загнездила се е като желязно топче в гърлото ми. Не мога да преглътна, сякаш се боря за последния си дъх живот. Воплите са сухи, очите мокри. Не мислех, че сърцето ми ще бъде захвърлено в боклука. Не мислех, че ще трябва да го вадя от там, за да го забърша с кърпичка, пропита от сълзи и черни отпечатъци от спирала. Държа го в ръцете си и се опитвам да го успокоя, че всичко ще е наред, а то продължава да плаче.

С треперещи пръсти го погалих и попитах „Какво има, миличко?” . То не отговори.

„Върни се, миличко? Стани отново такова, каквото беше!”.  То не помръдна.

Нямаше смисъл да го викам. Отдавна беше изхабено в желанието си да накара всички около него да се усмихват. Това и искаше то – усмивки около себе си. А сега, изгубило надежда и всякакви допирни точки с хората, за които тлееше, се остави да бъде заривано с купчина боклуци. Потъваше в бездънна яма, от която нямаше връщане назад. Колкото повече се опитваше да се измъкне, толкова повече нечистотии и боклуци се изсипваха отгоре му. Различни идеи му идваха на ум: строеше стълби от човешкия егоизъм, въжета от човешката нехайност. Но в крайна сметка те не помогнаха на сърцето да се изкачи, точно обратното, само му пречеха. Опитвайки се да се изкачи, стъпалата се чупеха едно след друго. Сърцето падаше, изтръпваше, свиваше се, ридаше, но не се предаде. Въжетата се оплитаха около него, опитваха се да го удушат; сърцето не можеше да си поеме дъх, дишанията му се забавяха, припадаше, искаше да умре, да избяга от този ад, да се върне отново там, където трептеше с всяка крачка.

Знаеше, че няма да се измъкне скоро, но го крепеше надеждата, че някой ден някой ще протегне ръка, така както аз се опитах да протегна към него и ще го приюти завинаги.  

Историята на камъка

Тази вечер никой не огласяваше звездното небе, щурците сякаш се страхуваха от приближаващия мъж. Единственият звук идваше от ронещата се пръст след стъпките му.  Със сетни сили  Виктор  се опитваше да движи краката си с надежда да види от близо блещукащите фенери пред вратите на заспалия вече град. В бързината не виждаше нищо друго освен осветения от лунната светлина път. Задъхан, той спря за миг да си почине, извади с треперещи пръсти бяла дантелена кърпичка от джоба си. Понечи да избърши потта от лицето си, но в последния момент зърна изсъхналата кръв по инициалите М.Ф. Сърцето му започна да бие учестено, студена пот го изби по цялото  тяло. Погледна часовника си, не оставаше много време. Скоро щеше да се съмне и всички щяха да разберат .

Приятелите на Виктор го знаеха като душата на компанията, говореше много, прекъсваше другите, за да разкаже поредната си забавна случка, къде вярна, къде измислена. Вниманието винаги беше върху него.  Но тази вечер  беше непривично мълчалив, гледаше само в чашата шнапс и от време на време отместваше погледа си към вратата.

„Очакваш ли някого, Фаркас?” попита го Петер, като подаде чашата си за наздраве.

„Да” отвърна той, след което изпи шнапса на екс. Барманът веднага напълни шота за следващата глътка.

„И кого? Всички сме тук както обикновено” изсмя се Петер, поглеждайки другите за подкрепа.

„Себе си.”

Виктор стисна чашата си силно, за да не покаже признак на емоция по лицето си. Това би могло да насочи разговора в друга посока. Но те знаеха.

„Фаркас, добре ли сте с жената, изглеждаш угрижен? „ запита Балаз

 Чашата започна да трепери в ръцете му. Изпи я отново на един дъх. Тръгна си, без да каже нищо.

„И той знае”- помислиха си те.

Вкъщи Марион тъкмо нареждаше масата за вечеря.  Тя се сепна, когато Виктор тръшна вратата след себе си. От уплаха чиниите се счупиха в краката й.  Той се приближи към нея, хвана я рязко за ръката, погледна   дълбоко в сините й очи.  Очите, които отдавна не е виждал да се усмихват.

„Дали той кара очите й да искрят?”. Ръката й посиня.

Тя опита да се отдръпне, но той още по-силно я притисна към себе си.

Хвана дланите й с ръце, така нежни, така гладки, така женствени.

„Дали тя го докосва всеотдайно? Дали той  целува ръцете й? „

Блъсна я в стената, тя изстена от болка и се присви в ъгъла.

„Но какво правиш, Виктор? Пиян си! Не виждаш ли, че ме боли?”

Фаркас приседна до нея, очите му бяха пълни с болка и гняв. Застана до нея, понечи да я целуне по нежното й деколте, но се спря. „Навярно той я е целувал там. Навярно той с целувки е описвал всяка една частица от жадното й тяло”

Виктор беше в плен от една красота, чийто блясък искреше за някого друг. Какво правеше тогава тук?

Обичаше я, но сърцето му вече не можеше да чувства същото,  почувства се като камък, изгубил живота в себе си. Камък, захвърлен сред останалите.  Искаше да се скрие, да изчезне в мъглата от лъжи и разочарования.

Избърса прахта от панталоните си. Остави я да лежи на мръсния дъсчен под. Тя плачеше без глас. Сълзите се стичаха по нежните й скули. Подсуши ги с кърпичката си и седна спокойно на стола. Скърцането му беше огледало на смразяващата болка, която сърцето й изпитваше.

„Не искам да те виждам повече” чуваше в главата си. Не можеше да прогони думите, те трептяха като ехо след всяка една мисъл. Погледна ножа пред себе си. Помисли за децата, които нямаше да има. Помисли за прашните спомени с Виктор. Оплетени в паяжините на ръждясалите чувства тя искаше само едно. Край.

Дишането й се забави. Очите й се затвориха.

Тази вечер никой не огласяваше звездното небе, щурците сякаш се страхуваха от приближаващия мъж. Единственият звук идваше от ронещата се пръст след стъпките му.  Със сетни сили  Виктор  се опитваше да движи краката си с надежда да види от близо блещукащите фенери пред вратите на заспалия вече град. В бързината не виждаше нищо друго освен осветения от лунната светлина път. Задъхан, той спря за миг да си почине, извади с треперещи пръсти бяла дантелена кърпичка от джоба си. Понечи да избърши потта от лицето си, но в последния момент зърна изсъхналата кръв по инициалите М.Ф. Сърцето му започна да бие учестено, студена пот го изби по цялото  тяло. Погледна часовника си, не оставаше много време. Скоро щеше да се съмне и всички щяха да разберат . Всички щяха да разберат, че той беше убил светлината на живота си. Че капките кръв не са изсъхнали, а те текат от ръцете му, от устните му, от очите му.  А и той вече знаеше, че истински жив се е чувстал тогава, когато е имало повод сърцето му да тръпне.

Из легенди и митове..

Тази вечер мостът изглеждаше някак пуст. Същият този мост,  който по-рано днес усети стъпките на стотици хора: тежките стъпки на  германци от полски произход, бързите крачки на тълпа китайци с още по-бързи фотоапарати, изтърканите обувки на чешките екскурзоводи, водещи поредната група от объркани туристи, опитващи се да обърнат 120 крони в евро по валутния курс за деня.  Карлов мост. 

Анжелика се заслуша в разваления немски на Житка:танкове, палежи, богата история, митове, архитектура, стар търговски център, пазар, часовник, музика, всеки кръгъл час, пощенски кодове, снимки. Останалите думи, които биха направили изречението цялостно, тя пропусна,  отнесена в мисли. Вървеше безмълвно след тълпата от жадни за приключения млади хора, запечатващи всяка дума на екскурзоводката с поредната безсмислена снимка на сграда, улица или кошче за боклук. Анжелика все идваше последна на планирания за „Уау” туристически обект. Зад всеки ъгъл виждаше красива мечта, илюзия, виждаше как оставя парче от себе си по тесните улички на Прага, за да може той да го намери и да го вземе със себе си. Това винаги я забавяше, въпреки че не правеше снимки, тя беше с другите физически, но не и духом, тя просто вървеше с него. Изчакваше го да заснеме настроението на чешката столица:  танц от сенки, парад на чадъри или карнавал от весели очи и дрехи.  Заслушах се в историята на Житка за рицаря пред народното събрание, според  легендата, всяка вечер в 23:00 часа каменният рицар със златни доспехи оживявал и започвал да търси по Карлов мост своята любима, която трябвало да го чака след тежка битка. От  приятели на рицаря  тя разбрала, че нейният любим е тежко ранен и няма да му стигнат силите да се върне. Отчаяна, но не изгубила надеждата си, че той ще се върне както й е обещал,  тя всяка вечер обличала най-хубавите си бели дрехи и отивала точно в 23:00 часа на Карлов мост, където го чакала с часове, неотмествайки погледа си от хоризонта, тръпнеща от любов. Това се повтаряло с години, но той така и не дошъл. Сърцето й се вкаменило, не можела да обича друг, само него. От мъка и терзания скочила от моста. Оттогава никой повече не я е видял. Но един ден рицарят се върнал, бил лекуван през цялото време от местните жители, питал за любимата си, но никой не знаел нищо за нея. Разходил се по моста, по който вървели всеки съботен следобед ръка за ръка, спрял се на тяхното любимо място до малкия железен фенер и видял издълбано на каменния парапет своето име. Същото това място, на което тя му е обещала, че ще го чака. Същото това място, на което той през сълзи и обещал, че ще се върне за нея. Осъзнал какво е станало, той напуснал града и никога повече не се върнал. Но от този момент нататък се смята, че всяка вечер в 23:00 часа той отива да я търси на Карлов мост, да я почувства в прегръдките си, да пресуши сълзите й с целувка, да стопли каменното й сърце.

Тази история държеше Анжелика цял ден в напрежение, чакаше с нетърпение нощта.., когато отиде при рицаря. Наближаваше 23:00 часа, а думите кънтяха в главата й „Ти си всичко за мен, не мога да си представя живота без теб, копнея да те прегърна, за друго не мисля, само за теб. Искам да съм влюбен в теб завинаги. „

Минутите минаваха, а тя все така стоеше пред него, вперила влажни очи в неговите. Но каменният рицар не дойде. 

Вафлички, кифлички, козунаци

Ей това най-много го мразя наконтени фръцли, изпъчили гърди в автбуса, местещи тежестта си от крак на крак, при което вирват глава като малки кобили, приглаждат с пръсти косите си и завършват с потриване на устни. Ето това е! Оп.. освобождава се място, сядат достолепно и изваждат на показ картонени торбички на известни марки MANGO, ZARA( Triumph wtf!!?!?) и т.н.. Но в тези торбички не бихте намерили дрешки, аксесоари или подобни неща, а тетрадки и листове за лекции.... И тук идва въпросът: Защо по дяволите не си купите по-големи чанти, в които да събирате тези неща, а отивате в университета на шопинг терапия, това по-големи ли ви прави, по-висока класа ли показвате от другите? Отговорът е: НЕ. Доказва колко сте повърхностни.
Благодаря.
Пйй(с) он ол :)

Из "Ще се нарека Гантенбайн" на Макс Фриш (1)

"Писмата ви, когато сте разделени почти ви плашат, ощастливяват вас самите, понеже пишете с порой от забравени слова, на език, от който сте отвикнали. Телефонирате от хотелска стая с пусто двойно легло, без да жалите разходите, от Лондон или от Хамбург, или от Силс, за да си побъбрите посред нощ, настойчиви от любов. Тогава още веднъж чувате изчезналите си в миналото гласове, тогава се разтрепервате. До срещата у дома. Онова, което остава, е привързаността, тихата и дълбока, почти нерушима привързаност. Нима това е нищо? Вече сте преодолели почти всичко, с изключение на края, за вас не е новост, че единият от двама ви побягва в нощта, че ядът ще стихне, че няма полза да мълчите два дни, вие сте двойка, свободна по всяко време, но двойка. Нищо не може да се промени. Понякога мисълта: откъде накъде точно ти? Търсите други мъже, други жени. Търсите нещо малко или всичко. Само че няма да изживеете по-бурна любов от вашата преди време, най-много същата. А дали е била бурна? За това не разговаряте. За да пощадите нежно настоящето. Или разговаряте с упрек, погрешен както всеки упрек, отправен към живота. Кой има вина за навика? (...)Как да се примирите с факта, че се разбирате тъй добре, все по-добре, тъй безполово, сякаш вече не сте, погледнато чисто физически, мъж и жена? И тук издирвате причина за ревност. Без нея, о, Боже мой, убийственото ви другарство би било съвършено(...) изневяра, отдавна загубила давност, прокълната с болка, после естествено оправдание, нейното или неговото име се пази в мълчание като светиня, произнася се само в извънредни разговори(..), за да не се износи както любовта в телата ви.(..) Вие сте живи хора, излагате възгледите си, ала познавате телата си, както се познават собствените мебели, и ето, че си лягате, защото пак е станало два часът, а утре е тежък ден.  "Сега" не е вашето "сега", а вашето "винаги". Изблици има, нежни, но един от двама ви е уморен или зает с мисли, които имат значение само сега, пък нали телата ви са винаги тук. (..) Копнеете: не един за друг, та нали сте налице, копнеете за излзиане извън пределите на другия, но съвместно."

Из "Ще се нарека Гантенбайн" на Макс Фриш

"Представям си:

Десет години...

Представям си:

Ето тук значи лежите, двойка с мъртви за любов тела , всяка нощ в общата стая, с изключение на кратките пътувания както сега. Ето тук значи живеете(...) Тук понякога изпитвате копнеж. Никой от вас няма по-близък човек,не, даже в спомените; даже в надеждите, Може ли двама души да са свързани по-тясно от вас? Не може. Ала понякога изпитвате копнеж. По какво? Тук изтръпвате. От какво всъщност? Тук изживявате безкрайно-бързите години в любов, като двойка, нежна, без да го показвате пред гостите, понеже вие наистина сте нежни, наистина сте двойка с две мъртви за любов тела, които вече рядко се търсят едно друго. Само след пътуване например, след раздяла по време на някой конгрес, се случва да се прегърнете посред бял ден, веднага след пристигането, преди да се разопаковат куфарите и да се разкаже най-необходимото. Какво значение, че е имало други! Това освежава, но не си струва да го признаеш. Тук още веднъж, както навремето, прекарвате ден без часове, по халати и с грамофонни плочи. После отново неусетно замиране на всяко любопитство и от двете страни, неизречено и едва забележимо; само замаскирано зад изискванията на деня."

< 3

Ти разтвори студена длан,

Приюти ме в тишината.

За миг изчезна моя свян,

Разперих си крилата.

Топли, устните ни се допряха,

Пулсът ни се очести.

Любовни тайни се шептяха.

Не пускай ме да падна, твоя съм завинаги.

Празни улици...

Тя прибра припряно краищата на шала в палтото си. Той следеше всяко едно нейно движение, всяка нейна мимика. Тя, сгушена в целия си гардероб от дрехи,  се опита упорито да стопли ръцете си, но струята горещ въздух нямаше намерение да съдейства. Усетила болката от намокрянето на напуканите си  устни, тя забърза крачка, водена от  мисълта да се прибере на топло. Единственото, което я спираше, беше той.

Висок, леко мургав, 30-годишен мъж с бавна походка. Личеше си, че беше лидер в живота си. Той беше от хората, които се стремят винаги да се различават от другите. Имитацията не му беше присъща. Това си личеше и от облеклото: бяло кадифено сако, тъмно-сиви дънки, оранжеви кецове.  Минувачите се обръщаха с недоумение след него, търсейки нередното. Вглъбен единствено в себе си, той потропваше по асфалта с мокрия чадър.

Тъкмо беше спряло да вали.

                                       

Червеното й носле и румените  бузки я правеха изключително привлекателна тази вечер.  Тя усещаше музиката във всичко около тях: в шума на есенните листа, ронейки се под тежестта на стъпките им, свистящия вятър в косите, забавилите се последни  капчици дъжд, падащи от листата на дърветата. Една от тях потече по нежните й страни, той я хвана с двете си ръце и проследи закъснялата капчица до устните й. Точно преди да се впусне в последния си полет към земята, той я улови в топла целувка. Вече не й беше студено. Притисна се силно към него. Долавяйки парфюмa му, тя искаше да остане на топло завинаги.

Споменът, че са вървяли заедно по същите тесни улици в малките часове на нощта, го накараха да потръпне. Светлината от последната улична лампа го изпрати до вкъщи.  Мястото, където не го следваха спомените. Неговото убежище. Той седна на леглото, загледан в  дрешника. Там,  самотно на една от закачалките висеше мръсно- бялото кадифено сако.  Сега за пръв път от онази нощ свали сакото от закачалката. Очите му се насълзиха. С пръсти погали мястото, където тя се беше сгушила  в него. Следите от размазаната й спирала свиха сърцето му.

Преживяното отново си играеше с него. Тогава бяха само той и тя в оживения град. Сега единствено сянката му по празните улици, напомняше за самия него.

Оптимистът vs. Културата

Излязох от вкъщи набързо. За пореден път закъснявах за лекция.

„Добро утро!”:усмихнах се на съседката и придържах входната врата, за да може да излезе. 

Призрак сякаш мина през нея, като нейна сянка излязох и аз. Ако напиша „недочаках отговора й, защото бързах прекалено много”, няма да е вярно. Достатъчно дълго време вървяхме заедно, за да може да повтори  папагалски казаните от мен думи. В сравенение с всички отговори, които даваме през целия си живот, мисля, че този се счита за един от най-лесните. Но явно грешах.  Както и да е. „Може да не е в добро настроение. Случва се.”(помислих си).  Докато прекосявах парка, свежият въздух и мириса на прясно окосена трева , бяха достатъчни, за да ме върнат към безгрижното настроение.

Автобусна спирка. Номер 72.

Перфорирам си билетче, не сядам, въпреки че има много празни места. („На следващите спирки ще се качат възрастни хора, нека да седнат те. Аз цял ден ще седя в университета.”). Доста често като съм пътувала с автобус, съм си правила аналогия с живота.  Маршрутът на автобусa е с начало и край, както и животът. На всяка спирка от живота се качват много хора и също толкова слизат. Качилите се са хората- авантюристи, тези които търсят нещо ново в живота, предизвикателство, адреналин-може би нова работа, нова любов, защо не и нов живот? В повечето случаи отчаянието е предпоставка за авантюризъм .Слизащите са привидно доволни от  живота си хора, които  следват една и съща рутина всяка една минута, всеки един час, всеки един ден. Пътниците-идват и си отиват. Всеки ден умират много хора и също толкова се раждат, понякога непропорционално(ако се уповаваме на вечерните емисии новини), затова съм склонна да вярвам, че наистина има отрицателен прираст, но ако съдим по това, че автобусите са винаги пълни, би трябвало раждаемостта да е много над задоволителното. В този ред на мисли китайците ряпа да ядат.  Хм.. грешка...месо да ядат. Но има и друго ниво на анализ, както написах.. спирките са просто решенията, които правим, докато животът си тече, ние избираме кога да слезем и кога сме готови да се качим отново. Лакът в ребрата, последван от удар в главата, секнаха мислите ми.

Бързайки към университета, нямаше как да не забележа врявата на една от детските площадки наблизо. Повърхностно описание: 4 момчета на видимо 10,11 години, топка захвърлена в пясъчника, джиесем-марка неизвестна.  Врявата беше толкова силна, че чак заглушаваше звука от слушалките на телефона ми Сони Ериксон(не че се хваля, но наистина си заслушава да си купиш такъв телефон, само заради баса, който с всеки удар ме кара да мигам, пуснат ли песен по радиото, която толкова ми харесва, че усилвам волумето на мах). И ето на това казвам контраст: БТР-Хей момиче от едната страна, Илиян-Тупалка от другата.  По принцип като видя момчета с топка, единствената асоциация, която си правя е футбол, но  от този момент всичко се промени-четирите момчета въртяха бясни гюбеци, щракайки с пръсти в ритъма на „Дай ги, дай ги само да ги видя”. Само не разбрах какво трябваше да си дадат, хвърляйки си палави погледи един на друг. Може би щях да разбера, ако не си бях  сложила отново слушалките. Но понякога е по-лесно да не обръщаш внимание на случващото се около теб и се прехвърлиш в свят, изпълнен с красота: красота на думите, красота на мелодията, красота на чувствата:

„Помниш ли старата върба

там откривахме света

а мечтите ни изглеждаха реални

Твоят ден сега е уморен

погледът ти е така студен

вярата стопи се в забрава”

Явно единствените ми по-фрапантни срещи с културата са били в градския транспорт...та ето, какво стана на връщане:

Автобусна спирка.Номер 72.

Последната врата. Изумена. Потресена. Шокирана. Не съществуват такива думи, които да опишат какво почувствах, когато видях мъж, клошар, легнал до вратата с бутилка водка(марка отново неизвестна поради факта, че беше в такава от минерална вода. Изпаренията бяха толкова силни, че стигаха до задната врата.  Беше жалко.  Всеки път се будеше, щом вратата се отвори и го блъсне в хълбока или в крака. Опитваше се да фокусира лицето, което му викаше или му се смееше. Но без особен успех. Отчаян, отново надигаше бутилката, за да изгуби тотално всички свои сетива. Това, което допълни покъртителната гледка бяха няколко тинейджъра, които поради някакъв инстинкт да съхранят детското в себе си, решиха да си играят на прескочи кобила с него. Тук исках да се въздържа от личен коментар, но е невъзможно. На хората винаги им е по-лесно да си играят с по-слабите, да им се подиграват, да ги унижават, да ги карат да страдат, за да могат поне за малко да се почувстват като победители в живота. И ето, че този момент за пътниците в автобуса дойде и всички се възползваха от него. Аз отново сложих слушалките, не исках да чувам нищо, не исках да виждам нищо. Просто понякога е по-лесно да бъдеш сляп и глух или да се преструваш на такъв.(Романът на Макс Фриш „Ще се нарека Гантенбайн” може да каже много повече по тази тема). И все пак все още не искам да изгубя вярата си в хората, вярата, че дълбоко в тях е заложена добротата, силата да променят света. Всички говорят как искат промяна, но това няма как да стане, ако всеки индивидуално не започне да променя себе си.

Неочаквано, съседката, спомената по-горе, ми придържаше търпеливо вратата на входа на блока. Широка усмивка грееше на лицето й. Помислих, че е спечелила от тотото, но е прекалено тривиален израз, така че всъщност първото, което ми дойде на ум, беше : „Сигурно нито една кола не я е изпръскала днес”, което си е чисто чудо в София и предпоставка за искрена радост. Даже искаше да разбере нещо повече за мен, как ми е минал денят, дали не искам от курабийките, които е купила за мъжа си, макар че домашно приготвените от нея се топят в устата както снежинките при допира им с топлата земя.  Представях си бисквитките на мама с коледен вкус и чаша горещо какао. Няма нищо по-хубаво от това.

Ето такъв исках да бъде краят на моя ден, сгряваща усмивка от съседката и сърдечни думи, за да се убедя наистина, че оптимистът в хората не бива убиван всеки ден. За жалост, просто си отворих вратата сама, вместо курабийки получих няколко разочарования от сблъсъка на мечтите с реалността.„Стоварих” се в леглото толкова силно, колкото културата ме беше натоварила през целия ден и единственото, което ми оставаше беше да „разтоваря” с хубава музика и отново усмивката беше на лицето ми. Така приключва един ден от живота на оптимиста.

Вечност

„-Спиш ли?”-прошепнах аз със сподавен глас, заглушен от шума на минаващия край прозореца  автомобил. Не дочаках отговор и с лекотата на малко дете пристъпих бавно, приближих тихо твоето легло със свиваща сърцето ми тревога, да не би да те събудя и в същото време с надеждата, ти да си будна. В този миг пред лицето ми се появиха две звезди..” Странно-помислих си-а не гледам небето”. Присвих очи, за да видя техния малък огнен спектакъл, но уви...ти мигна.

„Будна съм!”-извика ти с усмивка, която накара тихото лунносребърно небе  да затрепти от почуда. Тогава взех ръката ти, уплашена и същевременно изненадана ти ме следваше, без да промълвиш и дума, а аз долавях и усещах стъпките ти, силата, с която стискаше ръката ми. Исках да се обърна и да попитам: „Страхуваш ли се? Вярваш ли в мен?”, но гласът ми се задави в гърлото и в този момент пак чух стъпките ти. О, аз никога няма да забравя тези стъпки, така сигурни, така устремени, така вярващи. Такива са били винаги, когато си до мен. Без значение къде те водя, без значение ти къде ме водиш, такива са и моите.

„Пристигнахме!”

„Та ние сме до прозореца?”

„Точно тук трябваше да дойдем.”

„Имах чувството, че вървим цяла вечност”

„Вечност е това, което ще видиш сега.”

Още държейки ръката ти в моята, промушихме любопитните си главички през прозореца, жадно впили поглед във величествената красота на Луната. Ние ли гледахме Луната или тя нас? Не успяхме да отговорим на този въпрос и отново се загледахме в пламтящото небе. Сред пъстрия килим от звезди, пръснати безразборно из небесната шир, се открояваха две мънички звезди, сякаш залепени една до друга. Винаги заедно, техният блясък беше по-ярък от този на останалите. Две звезди, аз и ти..

„Ето това е вечност.”

***

„Знаеш ли, интересно е, че след толкова много години, спомените вместо да бягат от паметта ни, се появяват ненадейно като свежа утринна роса след мрачна дъждовна нощ. Така, както пеперудата пърха от цвят на цвят в търсене на по-добрия аромат, такива са и нашите спомени, един от друг по-красиви... И след първия следва още един, след това друг, спомени и преживявания, носещи едноврменно радост и носталгия по изминалите дни.”-казвайки тези думи, усетих тежестта на ръката си върху дървения стол, отместих го и приседнах до теб. Върху лицето ти се четяха годините, върху моето също, но очите ти бяха все същите, онзи светъл буден блясък в тях не беше изчезнал и до днес.

В разкази за детството, училищните години, вече забравените любовни мъки и трепети, за семейството и децата преминаваха дните ни. А всяка нощ компания ни правеха нашите стари приятели. Годините не бяха сложили грозния си отпечатък върху тях. Все толкова красиви, все толкова ярки,  те ни гледаха, заслушани внимателно в нашите истории, и от време на време почукваха по стъклото на прозореца, сякаш да ни напомнят, че не са ни забравили. Две звезди, аз и ти...

„Ето това е вечност.”

На В.А.

09.05.2008