Впечатленията ми от "Вината в нашите звезди" и защо трябва книгата да е преди филма

Както обещах, ето го и постът за впечатленията ми от филма "Вината в нашите звезди". За първи път ми се случва да прочета книгата, преди да гледам филма и с две ръце заставам зад хората, които предпочитат книгата пред филма.

 Ето ги и моите доводи:

1. Книгата ти дава възможност да развихриш въображението си. Представяш си героите по различен начин, в различни ситуации, понякога дори продължаваш сюжетните линии, докато филмът ти налага да виждаш героите по един и същи начин и сюжетът приключва с финалните надписи. Когато гледах "Яж, моли се и обичай" и след това прочетох книгата, през цялото време си представях как Джулия Робъртс води разговори, смее се и попива от новата култура, а не някой друг. Не получих възможност да развия образа в главата си. Вече имах наложен такъв. 

2. Поради бюджетни ограничения няма как един филм да продължи 2 дни и да проследим всеки един диалог, така както е в книгата. А и бих казала, че никой няма да задържи вниманието си 2 дни и дори повече и по физиологични причини. Затова сценаристите орязват голяма част от книгата и запазват най-важните моменти. Но за един човек важен момент може да е нещо съвсем друго от това, което е открил сценаристът и тук отново ни се налага да виждаме прочита на книгата по точно определен начин. Макар че диалозите до голяма степен бяха предадени в оригинал, все пак липсваше нещо. За мен това нещо беше отношението между бащата и дъщерята. През цялото време Джон Грийн представя бащата като изключително чувствителен и притеснен за здравето на дъщеря си (намерил израз в често насълзените очи на бащата - или по-просто казано рев), а във филмa бащата на Хейзъл гори от положителна енергия, която предава и на семейството. И не го видях един път с насълзени очи. Естествено затова и липсваше силният момент, в който въпреки уплахата за здравето на дъщеря си, той застава до нея, прегръща я и ѝ говори за вселената. Хейзъл никога не е виждала баща си в такава светлина до този момент. Тя не е подозирала, че баща ѝ има други мисли в главата си, освен грижите за болното си дете.

3. Има моменти в книгата, които просто трябва да си останат в книгата и всеки да си ги представя по свой си начин и изобщо не бива да бъдат визуализирани, но това е лично мое мнение. Това са и моментите, които не ми харесват в самата книга (целувката между Хейзъл и Огъстъс в музея на "Анне Франк" - където имаше и неточност във филма (не това е звучало по време на целувката им, а видеото на бащата на Анне Франк, в което той казва, че не е подозирал за мислите и чувствата на дъщеря си). Тъй като наскоро бях в този музей, останах силно депресирана и емоционално натоварена от изпитанията на малкото момиче и двете еврейски семейства и не мисля, че това място е подходящо любовта между двамата раковоболни да започне, но като се замисля, кое място би било подходящо, и някакси конкретен отговор не идва :) Но като че ли ръкоплясканията на околните и виканията ми досадиха, отколкото целувката като цяло :) )

4. Обогатяваш си речника, докато четеш книгата и по-късно може да се върнеш да си запишеш по-интересните мисли и изрази. Тези, които на теб са ти направили най-дълбоко впечатление :)

5. Това, което най-много обичам във филмите, е музиката. Аз лично не мога да си представя музика, докато чета, а саундтраците във филмите понякога са по-стойностни, отколкото самите диалози и сюжетно развитие. 

Заключение: Плаках и се смях във филма, както и когато четох книгата. Дали си струва да се гледа филма? Задължително след като си прочел книгата. Това е заключението ми, тъй като чух доста оплаквания след филма и най-вече от мъже, като "Порасна ми вагина", "По-тъп филм не съм гледал". Не е шедьовър на шедьоврите, но със сигурност е нещо различно :)