2 часа на
ден, 10 часа на седмица, 40 часа на
месец и в най-добрия случай 480 часа в година - толкова време прекарва в път за
работа и обратно средностатистическият служител. Според учените на БАН
средностатистическият служител е на възраст между 25-30 години, неженен, без
деца.
Автобусът се
превръща в импровизирано място за срещи между непознати, със статистически
погледнато потенциални възможности за изграждане на дом и семейство. Това е грубата статистика, от учебниците,
покрити с прах, чакащи някой ученолюбив студент да ги изкара от лавиците. А дано, ама надали.
Наблюдава се
тенденцията, група атоми, наречени „хора“ да преместват тежестта си от крак на
крак в очакване на заветното идване на автобуса, със слушалки, с цигара, с
телефон в ръка, гледащи лошо в малката точица на края на улицата, откъдето
жълтата ламя се задава, изпълваща въздуха с кълбета дим. И хората, като
лирическите герои от българските народни приказки се втурват в епична битка с
ламята, готови да прегазят своите събратя в името на каузата – свободно място.
Винаги съм се
чудела какво ли си мисли човека, преборил се за мястото. Ето ги и моите предположения: „Нъцкииии!“,
„Уф, защо седнах сега? Нали цял ден ще седя?“, „Най-накрая място и за моя
въображаем приятел – чантата“ и нежно я погалват с ръка.
Уповавайки се на
статистиката и теорията за вероятностите, пътувайки в година около 480 часа, ако
човек отделя по 10 минути на ден в разговор със съвсем непознат, шансът денят
ти да започне и да свърши по удовлетворителен начин е 1 на „пука ли ти?“ ( и
без това никога не си разбирал от статистика). Или шансът е вероятностно
невероятностен. Нека опитаме заедно:
Днес , нека я
наречем Мария, ме попита, дали ламята
спира на „Г.М. Димитров“. Е, разбира се, тя не каза ламята, ама аз така си
представих. Казах й , че някакси ще допълзи до там. Тя се засмя. Най-красивата
усмивка, която бях виждал. Сякаш ми казваше, ела и ми разкажи няколко вица, дори
и най-тъпите да са, ще ми стане неловко и ще трябва да се усмихна. За съжаление не съм много добър във вицовете.
Тя също го усети.
Прехапваше устни
всеки път като доближим нова спирка. Личеше си, че не е от тук. Никой местен не
се вглежда толкова детайлно в таблата по спирките, колкото тя. На мен ми се е случвало само в луксозни ресторанти (не че
ми е навик да ходя там) , като внимание обръщам само на цифрите преди и след
запетаята. Така и не разбирам какво съм си поръчал и винаги оставам изненадан.
Възприемам го като подарък от мен за мен.
Потропваше нервно
с пръстчета по чантата си. Това съчетано с грохотния звук от скърцащите седалки
събуди някаква смелост у мен, почувствах се като малкия брат от приказките
„Тримата братя и златната ябълка“ . Малкият брат у мен седна до нея и й каза:
„Май не си от
тук. Не се притеснявай. Аз слизам на същата спирка“
Да, тъпако и защо
го правиш? Имаш още половин час път до работа. Ще закъснееш, шефът ще ти се
кара, сякаш нямаш достатъчно грижи на главата.
„Много благодаря.“
– отвърна ми срамежливо тя. Тогава се огледах в искрящите й очи. Изглеждах
променен, с една нотка по-щастлив. Ами
шефа? Шефа изпратих на майната си.
Утре, ще отстъпя
място на дядо Иван. Набрал е цветя от съседската градина. Лалета, любимите на
баба Стояна. Ще бърза да се прибере вкъщи при нея, за да може за последен път
да се порадва на любимите си цветя.
Вдругиден, ще
седна до Ани, Петър или Гошо.. Всеки уникален със своята история. „Следва продължение“ не е просто поредният
надпис. Сценаристът може да си ти.
Напиши своята история.
