Какво правиш? Вървиш ли? Щастлив ли си?
Това са мислите на човек, намиращ се на кръстопът в живота
си, търсещ, копнеещ, мечтаещ. Такъв беше и Милен. Той често стоеше до късно,
гледайки звездите, търсейки отговорите. Щом клепачите му натежаваха, въздишаше
тежко и заспиваше.
Милен беше 28-годишен мъж, но за разлика от другите на
неговата възраст, детският му характер си проличаваше в хумора, в движенията и
най-вече в живите му бадемови очи. Единственото нещо, което го застаряваше беше
работата му. Мразеше работата си. Често му се беше случвало да удря по бюрото,
докато никой не го гледа или да реди псувни, мърдайки безмълвно устните си.
Първият сайт, който отваряше в офиса рано сутрин, беше един от многото
електронни портали за обяви за работа. Гледаше обявите една след друга, но
никога не пускаше автобиографията си. Получаваше добри пари, а имаше много
задължения. Искаше му се да изтегли кредит, за да си купи кола. От малък винаги
е искал кола. Дори си беше сложил колекционерска версия на „Астън Мартин” до
личния си компютър вкъщи, за да си напомня за тази негова мечта.
Телефонът звънна.
„Добър ден! Милен Иванов е на телефона. С какво мога да Ви
бъда полезен?” : каза заучено той, усмихвайки се с крайчеца на устните си.
Ненавиждаше това, че трябва да се прави на някого друг, че
трябва да е дружелюбно настроен и винаги усмихнат, когато в душата му има буря
от въпроси и съмнения. Вътрешният му глас крещеше: „Искам да съм аз! Да правя
това, което искам!” И тогава телефонът отново позвъняваше.
Гледаше постоянно часовника и точно в 18:00 излизаше от
офиса, задушаваше се в тази корпоративна дупка, където само връзкарите или напудрени
жени с големи гърди се уреждаха на управленски позиции или пък на позиции,
изискващи по-малко задължения и отговорности.
Приятелите на Милен често го определяха като душата на
компанията. Той беше винаги готов да разкаже нов виц или да украси стара
история със завиден хумор. Но вътре в себе си той беше мрачен. Криейки своите
мечти и съкровени желания, той все повече се затваряше. Щом ставаше въпрос за
личния му живот, винаги сменяше умело темата със закачлива ирония- трик, който
беше научил в една книга.
Един ден по пътя за работа, намери на пътя лична карта.
Емилия. Дълга руса коса, зелени очи. През целия ден в офиса мислеше само за
това, как ще отиде до посочения адрес и ще върне документа. Усмихваше се при
мисълта как Емилия в знак на благодарност ще го покани на кафе, как ще прекарат
неделния следобед в разговори за детството и за щастливата случайност, събрала
ги в това кафене.
Замечтан, както винаги излезе в 18:00 от офиса и побърза да
стигне до ул. Едисон 27. Замисли се, че този квартал е като че ли
най-спокойният в София и идеален за семейство с деца. Почука на вратата. Показа
се малка руса главичка и с меден глас изписука: „Тати го няма, мама е тук!”.
Милен не успя да каже нищо на малкото момченце, тъй като майка му се появи
веднага, бършейки ръцете си в кърпата.
Той се усмихна и подаде картата безмълвно. Жената побърза да
я хване в изненада, може би да се увери, че наистина е тя на тази снимка, макар
че на живо изглеждаше много по-добре отколкото на документа.
„Господине, много Ви
благодаря, че ми я върнахте! Със съпруга ми я търсихме къде ли не, вече се
бяхме отчаяли” .
Съпруг, дете, множествено число. Усмивката на Милен изчезна.
„Не мога да повярвам, че сте я намерили”-продължи Емилия.
„Трябва да Ви се отблагодаря. Какво ще правите в неделя следобяд?” попита тя
със светнали очи.
Милен беше мечтал за такова развитие на разговора, но при
съвсем други обстоятелства. Отвърна, че е зает и че няма нужда от
благодарности. Просто е изпълнил своя дълг на лоялен гражданин. Махна за
довиждане и тръгна бързо.
Гледайки небето, Милен търсеше отговори от звездите.
„Какво правя? Щастлив ли съм? Как да продължа?”
Но отговорите така и не дойдоха.
