Павел остави
книгата в скута си. Беше му приятно да чете, слушайки мелодията на капките
дъжд, удрящи се монотонно върху
прозореца. Стана му студено. Изправи се
рязко, за да сложи дърва в камината, но му причерня. Опита се да се хване за стола, но той му се струваше толкова далеч.
Направи няколко крачки, олюля се и падна на пода. Съзнанието на Павел
кръжеше ли кръжеше, искаше да избяга от тази черна дупка, която всмуква всяка
една мисъл, всеки един спомен. Всеки кръг се преплиташе в друг. И тогава я видя пред него. В нейната бяла
дантелена рокля. Косите й нежно падаха
на раменете, усмивката огряваше лицето й като слънце, но не можеше да види
очите й. Останаха замъглени. Павел се въртеше, искаше да види отново тези очи,
които го караха да изтръпне и да забрави всичко около себе си. Виждаше я как
бяга по пясъка, чуваше звънкия й смях.
„Настигни ме!”
засмя се тя, а роклята й се намокри от плисъка на стъпките в солената вода.
Потънал в транс,
Павел се затича, искаше да я усети поне още един път в ръцете си, да усети
аромата на солената й кожа, да помилва изрусените от слънцето коси. Бягаше по
нейните стъпки, сега осъзна всъщност колко малки бяха нейните стъпала. Това го
радваше. „Този път ще се боря за теб” – викаше в съзнанието си Павел. Но
колкото по-бързо тичаше, толкова по-бързо се отдалечаваше и тя. Сля се с
ослепителните лъчи на слънцето. Изчезна като морската пяна, докоснала се до
мокрия пясък.
Стреснат Павел се
събуди, студена пот изби цялото му тяло. Често сънуваше този сън, но този път
сякаш мечтата се беше сляла с реалността.
Той отново затвори очи...
