Събудих се с болка в гърдите, но не от онази болка, която сякаш те пронизва с нож, а от онази
тъпата болка, която знаеш, че все някога ще мине. Стоях с ръце на очите си сигурно около
половин час. Притисках силно клепачите си, за да накарам съзнанието ми да заспи
отново. Не исках така да свършва. Върнах
се в съня, припомних си... Бягах през гората в снежните преспи. Усещах, че някой ме гонеше. Всеки път когато
се обърнех, усещах тежко дишане, някой се криеше в гората. Снегът хруптеше под
стъпките ми. Пулсът ми беше учестен. Не чувах нищо освен кръвта в ушите ми .
Подхлъзнах се, понечих да се изправя, но не можех. Той ме застигна, подаде ми
ръка. Втрещена се провлачих по земята, ръцете ми бяха измръзнали, покрити с
рани. Разрових с пръсти земята и хвърлих купчина камъни и клонки в лицето му.
Лице, което ми се стори познато.
„Колин, ставай, закуската е готова” – извика брат ми от
съседната стая!
Не помръднах. Не пожелах
да стана. Исках да видя това лице. Исках да позная кое е.
Завих се през глава, направих малко процепче в юргана, през
което да мога да дишам и се върнах там...
Пак тръгнах да бягам, но нямаше къде да се скрия. Наоколо имаше само дървета, нямаше помен от жива душа, към която да изтичам за помощ. Колкото по-бързо бягах, толкова и по-голямо беше желанието ми да видя лицето му. Тази вътрешна драма ми пречеше да мисля трезво. Как може да бягам от някого и в същото време да искам да видя лицето му, така че да го разгледам, така че да мога да открия белезите на живота му. И как може да си мисля за тези неща, докато бягам, за да се спася?
По едно време се обърнах да видя дали е все още зад мен. Той
стоеше като призрак между дърветата- неподвижен. Сред снежната покривка се открояваха черните му
дрехи. Красота. Възприятията ми се
объркаха. Снегът ли беше нежен и мек или самия той правеше гледката така
очарователна.
Нямаше движение. Стояхме и се гледахме от разстояние.
Топлите пари излизащи от устата ми започнаха да секват, сърцето ми се успокои. Разстоянието ни правеше така близки, така спокойни.
На вратата се почука..
„Хайде де, докога да те чакаме?” – този път извика майка ми.
Време беше да ставам.
„Лицето може да почака”- помислих си..
