В студено време като днешното използвах времето да допрочета книгата - "Парфюмът:
историята на един убиец" от Патрик Зюскинд.
Преди време си бях пуснала и филма, но както често ми се случва, заспах и не го догледах, но честно казано и не съжалявам, защото книгата ми достави по-голямо удоволствие от очакваното.
Тя е различна от това, което сме свикнали да четем. Проследява се историята на момче сираче, което е родено без собствен мирис, но с изключително изтънчено обоняние. Историята се проточва на моменти с подробни описания на местата, през които е преминал Жан-Батист Грьонуй, но целта оправдава средствата. В крайна сметка книгата е обяснение в любов към красотата, елегантността и силата на обонянието, на това наистина недооценено сетиво. Зюскинд напомня на читателя за това колко мощно може да бъде то. Неговите толкова ярки описания на миризмите почти изникват пред нас и почти можем да усетим това, което усеща и главният герой.
Грьонуй е отвратителен, порочен и гнусен характер и авторът не пропуска възможност да напомни на читателя за това в различни интервали от историята. Все пак, въпреки неговите действия и начинът, по който е описан, Зюскинд хитро казва едно, а показва друго, представящ Грьонуй като безспорния герой на историята, като позволява на читателя да му стане привърженик, дори да пожелае да успее в ужасяващите си действия.
Момчето сираче работи усилено и стреми да изпълни целта си, като се превръща в един от най-добрите в областта си. И след всички тези усилия, когато най-накрая осъществява мечтата си, той е с разбито сърце, открива, че не това си е представял. Нещо, което много хора могат да свържат със себе си.
Това е една различна история с неочакван край. Или ще я намразите, или ще я заобичате.
Ето и един от пасажите, който ми направи най-голямо впечатление:
"След година-две обаче този мирис щеше да узрее и щеше да придобие такава мощ, че никой - било то мъж, или жена - нямаше да му устоява. И щеше да ги покорява, да ги обезоръжава, щяха да се чувстват безпомощни пред обаянието на това девойче, но нямаше да знаят защо. И защото са глупави, защото използват носовете си само за пъхтене, защото смятат, че с очите си могат да различават всичко без изключение, щяха да решат, че то притежава красота, грация и чар. В своята ограниченост щяха да величаят правилните ѝ черти, стройната ѝ снага, безупречния бюст. А очите ѝ - щяха да разправят те - били като смарагди, зъбите ѝ - като перли, ръцете и нозете ѝ - като албастър и какви ли не още идиотски сравнения. И щяха да я провъзгласят за царица на празника на жасмина, и щяха да я рисуват скудоумни портретисти, щяха да зяпат портрета ѝ и да казват, че е най-красивата жена на Франция... А младежите по цели нощи щяха да стенат под прозорците ѝ с мандолина в ръка, шишкави богати старчоци щяха да се влачат на колене пред баща ѝ, за да просят ръката ѝ - а жени на всякаква възраст щяха да въздишат при вида ѝ и да мечтаят в сънищата си поне ден да изглеждат така съблазнителни като нея. И всички те нямаше да знаят, че са попаднали във властта не на нейната външност, не на мнимата ѝ, безупречната ѝ външна красота, а единствено на несравнимото ѝ прелестно ухание. Само той щеше да го знае - той, Грьонуй, единствено той. Та той го знаеше отсега."
