петък, 25 ноември 2011 г.

Историята на камъка



Тази вечер никой не огласяваше звездното небе, щурците сякаш се страхуваха от приближаващия мъж. Единственият звук идваше от ронещата се пръст след стъпките му.  Със сетни сили  Виктор  се опитваше да движи краката си с надежда да види от близо блещукащите фенери пред вратите на заспалия вече град. В бързината не виждаше нищо друго освен осветения от лунната светлина път. Задъхан, той спря за миг да си почине, извади с треперещи пръсти бяла дантелена кърпичка от джоба си. Понечи да избърши потта от лицето си, но в последния момент зърна изсъхналата кръв по инициалите М.Ф. Сърцето му започна да бие учестено, студена пот го изби по цялото  тяло. Погледна часовника си, не оставаше много време. Скоро щеше да се съмне и всички щяха да разберат .

Приятелите на Виктор го знаеха като душата на компанията, говореше много, прекъсваше другите, за да разкаже поредната си забавна случка, къде вярна, къде измислена. Вниманието винаги беше върху него.  Но тази вечер  беше непривично мълчалив, гледаше само в чашата шнапс и от време на време отместваше погледа си към вратата.
„Очакваш ли някого, Фаркас?” попита го Петер, като подаде чашата си за наздраве.
„Да” отвърна той, след което изпи шнапса на екс. Барманът веднага напълни шота за следващата глътка.
„И кого? Всички сме тук както обикновено” изсмя се Петер, поглеждайки другите за подкрепа.
„Себе си.”
Виктор стисна чашата си силно, за да не покаже признак на емоция по лицето си. Това би могло да насочи разговора в друга посока. Но те знаеха.
„Фаркас, добре ли сте с жената, изглеждаш угрижен? „ запита Балаз
 Чашата започна да трепери в ръцете му. Изпи я отново на един дъх. Тръгна си, без да каже нищо.
„И той знае”- помислиха си те.

Вкъщи Марион тъкмо нареждаше масата за вечеря.  Тя се сепна, когато Виктор тръшна вратата след себе си. От уплаха чиниите се счупиха в краката й.  Той се приближи към нея, хвана я рязко за ръката, погледна   дълбоко в сините й очи.  Очите, които отдавна не е виждал да се усмихват.

„Дали той кара очите й да искрят?”. Ръката й посиня.

Тя опита да се отдръпне, но той още по-силно я притисна към себе си.
Хвана дланите й с ръце, така нежни, така гладки, така женствени.

„Дали тя го докосва всеотдайно? Дали той  целува ръцете й? 

Блъсна я в стената, тя изстена от болка и се присви в ъгъла.

„Но какво правиш, Виктор? Пиян си! Не виждаш ли, че ме боли?”
Фаркас приседна до нея, очите му бяха пълни с болка и гняв. Застана до нея, понечи да я целуне по нежното й деколте, но се спря. „Навярно той я е целувал там. Навярно той с целувки е описвал всяка една частица от жадното й тяло”

Виктор беше в плен от една красота, чийто блясък искреше за някого друг. Какво правеше тогава тук?

Обичаше я, но сърцето му вече не можеше да чувства същото,  почувства се като камък, изгубил живота в себе си. Камък, захвърлен сред останалите.  Искаше да се скрие, да изчезне в мъглата от лъжи и разочарования.

Избърса прахта от панталоните си. Остави я да лежи на мръсния дъсчен под. Тя плачеше без глас. Сълзите се стичаха по нежните й скули. Подсуши ги с кърпичката си и седна спокойно на стола. Скърцането му беше огледало на смразяващата болка, която сърцето й изпитваше.
„Не искам да те виждам повече” чуваше в главата си. Не можеше да прогони думите, те трептяха като ехо след всяка една мисъл. Погледна ножа пред себе си. Помисли за децата, които нямаше да има. Помисли за прашните спомени с Виктор. Оплетени в паяжините на ръждясалите чувства тя искаше само едно. Край.

Дишането й се забави. Очите й се затвориха.

Тази вечер никой не огласяваше звездното небе, щурците сякаш се страхуваха от приближаващия мъж. Единственият звук идваше от ронещата се пръст след стъпките му.  Със сетни сили  Виктор  се опитваше да движи краката си с надежда да види от близо блещукащите фенери пред вратите на заспалия вече град. В бързината не виждаше нищо друго освен осветения от лунната светлина път. Задъхан, той спря за миг да си почине, извади с треперещи пръсти бяла дантелена кърпичка от джоба си. Понечи да избърши потта от лицето си, но в последния момент зърна изсъхналата кръв по инициалите М.Ф. Сърцето му започна да бие учестено, студена пот го изби по цялото  тяло. Погледна часовника си, не оставаше много време. Скоро щеше да се съмне и всички щяха да разберат . Всички щяха да разберат, че той беше убил светлината на живота си. Че капките кръв не са изсъхнали, а те текат от ръцете му, от устните му, от очите му.  А и той вече знаеше, че истински жив се е чувстал тогава, когато е имало повод сърцето му да тръпне.

неделя, 6 ноември 2011 г.

Из легенди и митове..

Тази вечер мостът изглеждаше някак пуст. Същият този мост,  който по-рано днес усети стъпките на стотици хора: тежките стъпки на  германци от полски произход, бързите крачки на тълпа китайци с още по-бързи фотоапарати, изтърканите обувки на чешките екскурзоводи, водещи поредната група от объркани туристи, опитващи се да обърнат 120 крони в евро по валутния курс за деня.  Карлов мост. 

Анжелика се заслуша в разваления немски на Житка:танкове, палежи, богата история, митове, архитектура, стар търговски център, пазар, часовник, музика, всеки кръгъл час, пощенски кодове, снимки. Останалите думи, които биха направили изречението цялостно, тя пропусна,  отнесена в мисли. Вървеше безмълвно след тълпата от жадни за приключения млади хора, запечатващи всяка дума на екскурзоводката с поредната безсмислена снимка на сграда, улица или кошче за боклук. Анжелика все идваше последна на планирания за „Уау” туристически обект. Зад всеки ъгъл виждаше красива мечта, илюзия, виждаше как оставя парче от себе си по тесните улички на Прага, за да може той да го намери и да го вземе със себе си. Това винаги я забавяше, въпреки че не правеше снимки, тя беше с другите физически, но не и духом, тя просто вървеше с него. Изчакваше го да заснеме настроението на чешката столица:  танц от сенки, парад на чадъри или карнавал от весели очи и дрехи.  Заслушах се в историята на Житка за рицаря пред народното събрание, според  легендата, всяка вечер в 23:00 часа каменният рицар със златни доспехи оживявал и започвал да търси по Карлов мост своята любима, която трябвало да го чака след тежка битка. От  приятели на рицаря  тя разбрала, че нейният любим е тежко ранен и няма да му стигнат силите да се върне. Отчаяна, но не изгубила надеждата си, че той ще се върне както й е обещал,  тя всяка вечер обличала най-хубавите си бели дрехи и отивала точно в 23:00 часа на Карлов мост, където го чакала с часове, неотмествайки погледа си от хоризонта, тръпнеща от любов. Това се повтаряло с години, но той така и не дошъл. Сърцето й се вкаменило, не можела да обича друг, само него. От мъка и терзания скочила от моста. Оттогава никой повече не я е видял. Но един ден рицарят се върнал, бил лекуван през цялото време от местните жители, питал за любимата си, но никой не знаел нищо за нея. Разходил се по моста, по който вървели всеки съботен следобед ръка за ръка, спрял се на тяхното любимо място до малкия железен фенер и видял издълбано на каменния парапет своето име. Същото това място, на което тя му е обещала, че ще го чака. Същото това място, на което той през сълзи и обещал, че ще се върне за нея. Осъзнал какво е станало, той напуснал града и никога повече не се върнал. Но от този момент нататък се смята, че всяка вечер в 23:00 часа той отива да я търси на Карлов мост, да я почувства в прегръдките си, да пресуши сълзите й с целувка, да стопли каменното й сърце.



Тази история държеше Анжелика цял ден в напрежение, чакаше с нетърпение нощта.., когато отиде при рицаря. Наближаваше 23:00 часа, а думите кънтяха в главата й „Ти си всичко за мен, не мога да си представя живота без теб, копнея да те прегърна, за друго не мисля, само за теб. Искам да съм влюбен в теб завинаги. „

Минутите минаваха, а тя все така стоеше пред него, вперила влажни очи в неговите. Но каменният рицар не дойде.